Поглед към страха от изоставяне

Никой не би искал да загуби онези хора в живота си, които обича, важни са му и осмислящи за него. В същото време страхът от изоставяне е способен да провокира толкова силна тревога и несигурност, че под въздействието му да се предприемат действия, които поставят пред сериозно изпитание отношенията със значим човек или значими хора. Още по-сложно е, ако тази тревога е двустранна в едно общуване и непрекъснато се преплита – тогава познаването на себе си и отговорността към собствените чувства и поведение са изключително важни, за да се съхрани отношението между двама човека. В следващите редове опитваме да изследваме страхът от изоставяне, като положим основни щрихи какво е, поради какви причини възниква, какви са чувствата и поведението на човек, който го преживява и с какво е свързано преодоляването му.

КАКВО Е СТРАХ ОТ ИЗОСТАВЯНЕ

Страхът от изоставяне е постоянна тревога, че значими хора в живота на човек ще го напуснат или отхвърлят. Не е свързан с действителни основания, че това ще се случи, но въпреки това, когато се проявява, е интензивна емоция, предизвикваща натрапливи мисли, чувство за празнота, нестабилно самочувствие, екстремни колебания в настроенията и чести конфликти във взаимоотношенията. Човек, изпитващ страх от изоставяне, може да бъде прилепчив и нуждаещ се във връзката си с отсрещния или откъснат и емоционално вцепенен. При възрастните, този страх най-често се проявява в романтичните отношения, но може да бъде присъщ на всяко друго близко и значимо общуване. Бихме могли да мислим за страх от физическо изоставяне: тревогата възниква, когато другият отсъства, като е свързана с това, че ще си тръгне завинаги или ще му се случи нещо лошо, когато не сте заедно и за страх от емоционално изоставяне: активира се, когато другият присъства физически, но човекът, който се страхува, преживява, че емоционалните му нужди са неглижирани – тогава тревогата е, че този друг ще бъде постоянно отхвърлящ или ще престане да обича и да е грижовен.

ПРИЧИНИ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА СТРАХЪТ ОТ ИЗОСТАВЯНЕ

Страхът от изоставяне е един от основните и дълбоки страхове в човешките преживявания, и неизменно е обвързан с миналото – комбинация между индивидуални характеристики и начин на отклик и грижа на средата, в която порастваме. Възможно е човек да се роди предразположен към по-голяма чувствителност и склонност към абсорбиране на стимули от средата. В тази ситуация, ако грижещите се възрастни не съумеят да бъдат в изключително висока степен откликващи и емоционално настроени към нуждите на малкия човек, е възможно да се породи страх от изоставяне. Ако пък средата е нестабилна, неглижираща, насилствена или травматизираща, тогава човек също развива свръхбдителност, непрекъснато следи за признаци на загуба на интерес към себе си, съмнява се и подозира другия във връзката си с него. Най-общо бихме могли да кажем, че страхът от изоставяне е свързан с:

• Преживяна травма: емоционалното или физическо изоставяне, независимо дали е реално случило се или е субективно преживяно по този начин, има потенциал да бъде травматично. Травматичната ситуация в миналото най-често случила се в ранните години от живота ни и е възможно да предизвика тревога от повторението ѝ в настоящето.
• Привързаност: взаимоотношенията, които създаваме с грижещите се за нас възрастни в ранното си детство, влияят върху начина, по който се привързваме към другите на по-късен етап.

Способността на човек да участва в смислени отношения с другите е отблизо свързана с усещането за другия, за себе си и за околната среда като присъстващи, осезаеми, сплотени и интегрирани в цялостното преживяване за живота. Ако като деца сме имали здравословно отношение на привързаност, важните възрастни, полагащи грижи, са били настроени към потребностите ни, откликващи, достъпни, тогава чувството за света би било като за приятелско място, в което можем да намерим помощ и съпричастност, когато са ни необходими; ще носим в себе си усещане за устойчивост като възрастни и ще намираме начини да се успокояваме сами, когато изпитваме тревога и дистрес. Ако противоположно на това, в ранните ни детски години сме получили послания от важните възрастни, грижещи се за нас, че светът не е безопасен, че не може да се разчита на другите, така че да откликнат, когато сме в нужда, тогава като възрастни бихме били затруднени да понасяме несигурност, разочарование, възходи и падения.

За да може човек да възстановява отношенията си и чувството за близост, когато възниква конфликт, за да може да остава емоционално свързан с другия, тогава когато този друг е на разстояние или възниква усещане за дистанция, е необходимо да преживява в ума и във вътрешния си свят, че той е там, дори когато не присъства физически – така нареченото в  психологията „постоянство на обекта“ или „константност на обекта“. В човешкия си опит развиваме това умение на около две – три години, когато при добри обстоятелства, отнасящи се както до индивидуалните характеристики, така и до средата, в която живеем, ставаме способни да възприемем грижещия се за нас друг като любящо присъствие и отделен от нас човек, който може да си тръгне.

КАК СЕ ЧУВСТВА И КАК СЕ ДЪРЖИ ЧОВЕК, КОЙТО ПРЕЖИВЯВА СТРАХ ОТ ИЗОСТАВЯНЕ

Страхът от изоставяне предизвиква дълбоко чувство на тъга и празнота, когато човек преживява обективно или субективно, че важният или важните за него хора не са физически близо. Привързването при хора, носещи у себе си този страх, се случва лесно и понякога дори към някого, който не е готов за близост или интимност в настоящия етап. Възможна е склонност към задържане в отношения или романтични връзки, дори когато е настъпило осъзнаване, че те не са здравословни, а ако връзката се разпадне, настъпва самообвинение поради усещане за не достатъчно добро партниране, докато отношението е продължавало.

Страхът от изоставяне е свързан с непрекъснато сравнение с другите и суров вътрешен глас, който постоянно критикува или заплашва. На хората, преживяващи тази тревога, липсва увереност, че са достатъчно добри и компенсират с прекомерна отстъпчивост и отричане от собствените си нужди. По този начин се акумулира негодувание и неудовлетвореност на заден план, които могат внезапно да избухнат и да изненадат както самия човек, така и близките около него. Гневът предизвиква още по-голямо дистанциране. Страхът от изоставяне трепти между настойчивост и гняв и безпомощност и нужда. Чувствата към близкия човек или близките хора, към които е насочен страхът, се лъкатушат в крайности. В единия момент човек е дързък, в следващия угажда на хората, сега е любящ и показващ привързаност, малко след това оттегля драстично близостта и доверието си, предизвиквайки объркване у другия кой е той и какво е отношението помежду им. В някои дни пълната зависимост е сякаш единствена възможност, в други – липсва желание за каквато и да е инвестиция на надежда за отношението. Страхът от изоставяне е отблизо свързан с идеализиране на другия и невъзможност да бъде приета обичта, за която иначе човек копнее.

Както вече можем да си дадем сметка, тревогата от изоставяне с висока степен на сигурност води до междуличностни конфликти и трудност в изграждането на пълноценни взаимоотношения. Някои хора може да се изолират от другите, за да избегнат нараняване, други могат да се вкопчат в партньорите си, дори когато имат необходимост от пространство. Общото между двете реакции е саботажът на връзката и отношението с другите. За да се развият и изградят здрави взаимоотношения, е необходимо да се обърне внимание на тези тревоги и да се намерят  начини за справяне със страха – с чувствата и поведението, които той провокира.

С КАКВО Е СВЪРЗАНО ПРЕОДОЛЯВАНЕТО НА СТРАХА ОТ ИЗОСТАВЯНЕ

Голяма част от зрелите и пълноценни отношения на довериe и обич са свързани със способността да задържаме противоречия в ума си. Връзката ни с друг човек е постоянно променящ се и динамичен танц, а всеки танц съдържа в себе си цикли на близост, интервали и раздалечавания. Ако можем да не обезценяваме партньорите си, когато ни разочароват, да приемем, че не винаги можем да бъдем съвършени в присъствието си до другия, но това не означава, че сме „лоши“ и недостойни за обич, няма да се налага да се справяме, чрез използване на защита като „разцепване“ или повече известно като „бинарно мислене“, която обикновено води до преждевременен изход в отношението, за който нямаме истинска увереност, че желаем.

Друг важен аспект в справянето със страха от изоставяне е изграждане на устойчиво чувство за самоувереност. Страхът от изоставяне е толкова силен, защото връща преживяването ни за дълбока нараненост и страх от онова отминало време, когато сме били малки и оставени да се справяме в, от онази перспектива на малък човек –  страшния свят – бидейки все още безпомощни и напълно зависими от грижещите се за нас възрастни. В настоящето обаче, когато човек вече е възрастен, има различен избор – притежава своите сила, устойчивост, автономия и свобода. Не може да бъде „изоставен“ или „отхвърлен“, защото стойността на съществуването му зависи от него самия, а не от другите. Може да каже „не“, да постави ограничение или да си тръгне – ако почувства, че това иска или не срещне отклик у другия. Като цялостни възрастни, имаме ресурса да останем в телата си дори тогава, когато е страшно, без да се разпаднем, да бъдем свързани с другите, дори когато преживяване несигурност, без да отиваме в избягване или защитаване, да люлеем и успокояваме сами тревогата в нас, която носи спомена за ужасено и изпуснато малко дете.

Ако чувството е, че не успяваме да се справим сами, но бихме искали да намерим начин за преодоляване на този страх, можем да потърсим помощ от психолог или психотерапевт.

*Източници:

https://eggshelltherapy.com/fear-of-abandonment-object-constancy-and-bpd/

https://www.talkspace.com/blog/fear-of-abandonment/