Как децата започват да се срамуват

Детето ви е „послушно“ и „добро“, има толкова много качества, но се срамува в общуването с другите и изпитва неувереност в себе си или пък забелязвате прекомерно предизвикателно поведение и агресивни реакции, които не можете да си обясните. Как се поражда срамът и какво е въздействието му върху децата? Дали наистина можем да използваме взаимозаменяемо „срам“ и „вина“? – Опитваме да намерим отговори в следващите редове.

КАКВО Е СРАМЪТ

Думата „срам“ е с индоевропейски произход и означава „да се скрия“. Срамът има силно въздействие. Той провокира детето да се чувства в грешка заради чувствата, желанията или нуждите си. Основан е на вътрешно страхово състояние, придружено от вярване, че човек е недостоен, необичан, безполезен, лош. Като емоция е свързан с кратки, интензивни, болезнени усещания, с чувство за неадекватност и поради заплашителния си характер – със силен фокус върху себе си. Децата разчитат на възрастните – родители и други значими хора, за да изградят личността си, а засрамването съдържа пряк или косвен коментар именно за личността, вместо реакцията да е насочена към поведението. Когато децата преживяват срам, опитват да ограничат начина, по който се държат, чрез негативни мисли и чувства към себе си – по този начин се поражда негативната представа за себе си или ниското самочувствие. Изграждат си „щит от срам“ – минимизират, отричат, обвиняват другите, изключително ядосани са и им е трудно да чуят, че дадено поведение е неприемливо, да научат да правят промени или да обмислят други гледни точки. Срамът провокира детето да се чувства в грешка заради преживяванията, желанията или нуждите си. Ако опитаме да го озвучим, той би могъл да се чуе ето така:

• Забрана – „Не!“ – без допълнителни разяснения.
• Унижение: „Непослушно дете!“, „Държиш се като разглезено дете!“, „Плачливо бебе!“
• Морализиране: „Добрите деца, не се държат така“, „Беше много трудно дете като малка/малък“.
• Очаквания, базирани на възрастта: „Порасни!“, „Спри да се държиш като бебе!“
• Очаквания, основани на пола: „Големите момчета не плачат!“
• Очаквания, базирани на компетентност: „Толкова е лесно, как така не можеш да се справиш!“
• Сравнение: „Никое от другите деца не се държи като теб!“

КАК СЕ ПРИДОБИВА СРАМ

Срамът се научава, не е вроден. Възниква като реакция към строго и ограничаващо поведение – думи или поглед на надменност, презрение или отвращение, насочени към детето от хората, с които то е най-близко, които обича, възхищава им се или иска да прилича на тях. Най-често първите възрастни, които предизвикват срам у децата си, са родителите, но значение имат и по-късните реакции на учители, по-големи братя или сестри, връстници или други значими и близки възрастни. Срамът започва да се развива на около двегодишна възраст, с появата на езика и представата за себе си. Когато децата проходят и започнат да изследват света, да учат нови умения и да тестват границите, ролята на родителите е да запазят безопасността им и постепенно да започнат да въвеждат добро разбиране за граници. Това е моментът, в който въпросът за „неправилното поведение“ и думата „не“ стават все по-актуални. Част от развитието на тази възраст е децата да бъдат егоистични, собственически настроени, буйни, любопитни и да е невъзможно за тях да отлагат нуждите и желанията си, така както често се иска на възрастните. В този смисъл, когато на едно дете бъде казано да спре да прави нещо, което е провокирано най-вероятно от любопитство, то ще се почувства неприятно и ще преживее срам. Ако родителят обясни реакцията си, например: „Съжалявам, че повиших тон, зная, че си любопитен/любопитна, но ще се нараниш, ако пипаш котлона“, ще помогне на детето да разбере, че е загрижен и го обича, но поведението му е неприемливо и опасно. По този начин срамът ще бъде регулиран и на негово място вероятно ще възникне вина: „Как мога да се поправя?“. Срамът касае личността, а вината – поведението. Вината, от своя страна, е полезна – тя ни помага да поправяме отношенията с важните за нас хора, да се извиним, да покажем, че разбираме и съжаляваме, в случай че сме сгрешили. Когато обаче детето не разбира мотивите за реакция на родителите си, срамът остава нерегулиран и няма някой, който да помогне с него. То не може само да си каже, че все още е обичано, въпреки че поведението му е неудачно и трябва да го преустанови. По този начин там, където би трябвало да се развиват и узряват граници към света и отношенията, се настаняват уязвимост, чувство за непълноценност, негативни мисли и чувства към себе си.

Нека погледнем към този пример – тригодишно дете упорито се противопоставя на майка си да прибере играчките си. Едно от често срещаните развития е детето да подразни с отказа майка си, тя да определи поведението като „лошо“ и да се скара, ако реакцията ѝ ескалира – да накаже детето. Да, въвеждането на разумни граници е много важно, но в същото време отказът на детето на тази възраст вероятно не е „лошо поведение“, а опит да изгради своя, отделна идентичност, да упражнява увереността си и да се учи да се справя с конфликти. Ако децата започнат да преживяват срам от прохождащите си и понякога неумели опити за автономност, те биват възпрепятствани да направят важни стъпки към зрялост и увереност. Умението на децата да се научат да отстояват индивидуалността си и чувството си за воля е много важно, за да могат да се чувстват силни да отстояват себе си на следващ етап при конфликти с връстници и въобще в живота.

Когато родителите карат децата да се подчиняват и предизвикват у тях срам, ограничавайки любопитството им и изследователския към света дух, възпрепятстват порастване и укрепване на самочувствието им. Често поведението, което те опитват да регулират не е онова, което застрашава безопасността на децата, а това, което застрашава нуждата от ред на възрастните или, което им създава затруднение. Срамът често възниква, когато родителите налагат поведение, надскачащо възрастта на детето, но предоставящо повече спокойствие и удобство за тях самите.

Когато, като възрастни, не полагаме усилия да разберем „лошото“ поведение на детето, рискуваме да пренебрегнем нуждите му. Често „лошото“ или прекомерно агресивното поведение е знак, че нещо се случва в преживяванията на децата – те не рядко „отиграват“ болката си чрез агресивно поведение, тъй като не са намерили друг начин да покажат, че са били наранени. Срамът може да бъде в основата на предизвикателно или агресивно поведение – начин детето да изрази, че се чувства малко и безпомощно в резултат от засрамваща (осъдителна) реакция на някого с повече власт от него. Понякога децата опитват да обърнат нещата или да възстановят тази изгубена сила, като намират друг човек, с когото да се разпореждат – обикновено някой по-малък или по-уязвим от тях. Може би е важно да си напомняме, че някои причини за предизвикателното поведение на децата не са така очевидни и изискват внимание и наблюдение, за да бъдат открити, но винаги поведението на децата ни казва за нещо, което те преживяват и във връзка, с което имат нужда от подкрепа, грижа или обич на възрастните до тях.

ЗАЩО СРАМЪТ Е ТОЛКОВА ЧЕСТО СРЕЩАН

Малко по-рано загатнахме какъв е отговорът. Когато родителите (или други значими възрастни) реагират така, че да предизвикат срам у децата, вместо да опитат да адресират поведението и да въведат граници, те всъщност разтоварват своето напрежение, гняв или разочарование. Някои от родителите продължават с това поведение в дългосрочен план, намирайки го за „работещо“, тъй като не рядко, когато децата се почувстват недостойни или малоценни, полагат допълнителни усилия, за да бъдат „по-добри“ и по-харесвани.

Да бъдеш родител, често е изтощително и изпълнено с предизвикателства и, ако възрастните не се погрижат, за да намерят здравословни  начини да разтоварят напрежението си, рискуват до го пренесат върху децата си. Има разнообразни възможности за пренасочване на гнева – спорт, разходка, разговор с приятели или насаме с партньора. Прекомерното напрежение често е продиктувано от разбирането, че само двама възрастни са необходими, за да се грижат за едно дете и липсата на готовност да споделим „товара“ с приятели или близки, на които вярваме. Когато чуем, че засрамваме децата си, можем да приемем това като знак, че се нуждаем от повече помощ.

*Източници:

https://www.naturalchild.org/articles/robin_grille/good_children.html

https://www.parentingthroughstories.com/guilt-and-shame-they-aren-t-the-same

https://imperfectfamilies.com/reduce-shame-21-things-your-child-needs-to-hear/