Какво е парентификация или “дете, поставено в ролята на родител” – част 2

Тази седмица продължаваме с изследване на „парентификация“ в отношението родител-дете, като предстои да потърсим отговор: как парентификацията засяга децата, по какво можем да разпознаем, че тя се случва или се е случвала и как човек би могъл да преодолее дългосрочните трудности в живота си, провокирани от този тип отношение.

КАК ПАРЕНТИФИКАЦИЯТА ЗАСЯГА ДЕЦАТА

Както миналата седмица дискутирахме, парентификацията е свързана с емоционални лишения, които детето, въвлечено в динамиката ѝ, преживява. Ето защо, такова отношение между родител и дете, може да бъде травматизиращо и да окаже дългосрочно влияние върху живота на детето, понякога и в живота му като възрастен. Когато човек е дете, е много трудно да се ядоса на родителите си, дори поведението им да е нараняващо или разочароващо и често този конфликт в преживяванията поражда несъзнавани чувства на срам и вина. За едно дете е животозастрашаващо да признае, ако родителите го пренебрегват, неглижират или злоупотребяват с него, тъй като в преживяването му, те са най-близките му хора и единствените, на които може да разчита. Ако детето добре знае, че родителят/родителите му не толерират несъгласие или неподчинение и, че ще бъде наказано – физически или емоционално: чрез мълчание, обида у другия или обвинение – за създадените конфликти или трудни ситуации, тогава то ще „избере“ да обърне чувствата си навътре, срещу себе си и да обвинява себе си, вместо да се изправи срещу родителя/родителите си и да се конфронтира с него/тях. Авторитетните фигури на грижещите се възрастни са жизненоважни за оцеляването на едно дете и без да си дава сметка, то често отрича болката и пренасочва гнева и негодуванието, предназначени за другите, към себе си. Така започва да разбира отношението на родителите си като собствена вина, като нещо, което заслужава. Самообвинението е свързано и с нуждата на детето да чувства контрол. Изключително застрашаващо за детската психика е преживяването на несигурност, непредвидимост и безсилие и, за да „избегне“ този ужас, детето прибягва до заключението, че лошите неща са се случили по негова вина. Започва да „убеждава“ себе си, че несгодите се случват, защото не е било достатъчно добро и не е направило всичко по силите си, за да ги избегне. Така, по-късно в живота, децата, поставени в ролята на родител (парентифицираните деца), могат да се почувстват преследвани от своите трудни чувства от детството (симптоми на травма), без да знаят защо. Ето какви могат да бъдат някои от начините, по които трудните чувства, пренесени от семейната динамика в детските години, започват да се проявяват в живота на възрастен:

• Хумор – за да се справят с трудностите в семейството си някои деца прибягват до непрекъснато хуморизиране на случващото им се и, пораствайки не знаят как да бъдат уязвими в отношенията си с другите без прикритието на хумора и шегите.
• Сговорчивост – някои деца стават изключително сговорчиви, надявайки се, че по този начин, бидейки „лесни деца“, ще са обичани. Тези деца порастват с вярването, че е техен дълг да служат, да помагат, да спасяват другите – това поведение продължава и в зряла възраст, води до чувство, че винаги е необходимо човек да бъде в услуга и в помощ, както и до неспособност за изграждане и отстояване на здравословни граници в живота.
• Ранно отделяне от дома – някои хора напускат дома си рано, за да потърсят „свобода“ и чувство за „спокойствие“, но често продължават да изпитват трудност в изграждането на близки отношения – романтични и приятелски. Страхуват се от поглъщане в интимността и любовта, затова не я допускат, като я изолират или отблъскват.
• Перфекционизъм – някои хора продължават и като възрастни с готовност да поемат всички отговорности и стават перфекционисти, които не могат да си позволят почивка.

Когато в ранните години на детството значимите възрастни са показвали удовлетворение и радост само, когато човек е направил нещо, което те харесват или, когато ги е накарал да се почувстват добре, но не и заради това, което носи в себе си, което е като личност, той интернализира тази нагласа. Вътрешният му съдник става строг и силно критичен, принуждава го да бъде „човек, който прави“, вместо „човек, който е“. Упоритата работа, следващият сертификат или постижение, се превръщат в единствения начин за оцеляване и осмисляне на себе си. Чувството отвътре е на празнота и на винаги повдигащия се въпрос „значим ли съм, ако не показвам и не правя нещо впечатляващо“. Когато родителя/родителите има/т необходимост и разчита/т на грижа и утеха от детето си, то пораства като силно чувствителен и емпатичен човек, но заедно с това започва да определя във висока степен себе се през очите и преживяванията на другите, загубвайки връзка със собствените си нужди, желания и автентичност.

ПО КАКВО МОЖЕМ ДА РАЗПОЗНАЕМ, ЧЕ ДЕТЕ Е ОБЕКТ НА ПАРЕНТИФИКАЦИЯ ИЛИ СИМПТОМИ НА ПАРЕНТИФИКАЦИЯТА

Когато дете е поставено в ролята на родител, в зависимост от степента, в която се случва парентификацията, то може да преживява различно ниво на емоционално нараняване.

Някои от симптомите при по-малките деца включват:

• Стрес и тревога: постоянно чувство за отговорност, което надхвърля възможностите на детето и поради това провокира безпокойство и тревога.
• Физически симптоми: детето може да се оплаква от болки в стомаха или главоболие, които нямат медицинска причина.
• Разрушително поведение: могат да се породят агресивно поведение, академични трудности и/или предизвикателства в социалните отношения.
• Ограничено развитие: децата могат да не желаят да участват в дейности, които техните връстници извършват, и дори да не обичат да си играят, това често може до доведе до ограничено развитие или задържане в развитието.

В тийнейджърска възраст симптомите могат да се проявяват като:

• Неспособност за свързване със собствените чувства: детето, подложено на парентификация, се научава да игнорира собствените си чувства. То разбира, че ако иска да чувства близост с родителя си, е необходимо да поема отговорностите на възрастните. Поставяйки нуждите на родителя си пред своите, детето губи или възпрепятства способността си да изразява чувствата си с думи.
• Самообвинения и вина: когато липсва друг, способен да потвърди, да утвърди чувствата, тийнейджърът започва да се самообвинява и да се съмнява в себе си – в качествата и уменията си.
• Загуба на детството: преживяването за загуба на детството може да провокира чувства на гняв и депресия.
• Употреба на вещества (алкохол и/или наркотици): като опит да се притъпят неприятните емоциите, които тийнейджърът преживява, и да се „самолекува“ от тях.

ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ТРАВМАТА, СВЪРЗАНА С ПАРЕНТИФИКАЦИЯ

Ако преживявате емоционални трудности и откривате или подозирате, че в детството ви сте бил или била въвлечен/а в отношение на парентификация, можете да потърсите помощ от психолог или психотерапевт. Психологичното консултиране или психотерапията могат да ви подкрепят, за да почувствате по-пълноценна връзка както с вас самите, така и в отношенията с другите. Работата със специалист в областта на психичното здраве създава възможност за пространство, в което да се почувствате чути, да получите подкрепа и възможност да изследвате и опознавате както себе си, така и отношенията ви с другите, без да бъдете натоварени с прекомерни отговорности, очаквания от някой друг или с критично отношение.

В случай че сте бил или била парентифицирано дете, вероятно преживявате трудност да говорите с гняв или недоволство за родителите си. Възможно е, също така, да изпитвате вина, че не сте се чувствали „по-щастлив“ човек, когато погледнато отвън, всичко в детството ви е изглеждало „добре“. Първото усилие в преодоляването на травма, свързана с парентификация, е готовността ви да признаете реалността на детството си и да разкажете своята история от тогава такава, каквато е. В противен случай вероятно ще продължите да изразходвате енергия за отричане, потискане и рационализиране на миналото си и да блокирате възможността да разрешите трудните преживявания, които носите в себе си. Когато си позволите да скърбите за онези липсващи аспекти от детството си, които сте заслужавал/а да имате, постепенно започвате да разкривате пространство вътре в себе си, за да се свържете с чувството ви за гняв, да го опознаете и постепенно да откриете, че гневът не винаги е разрушителен. В този деликатен, изпълнен с несигурност и тревога процес, е жизнено необходимо да чувствате доверие и сигурност в отношението със специалиста, с когото работите. Това отношение постепенно разкрива възможности да се научите на състрадание и емпатия към вас самите, да откриете възможност да се помирите и да споделите отговорността с вашия вътрешен съдник, и да почувствате готовност да поемете авторството над себе си и собствения си живот.

*Източници:

https://eggshelltherapy.com/parentification/

https://www.parents.com/kids/development/what-is-parentification-spotting-the-warning-signs-and-how-to-let-kids-be-kids/

https://www.healthline.com/health/parentification#instrumental-vs-emotional