Детето ми не разговаря с мен

Давате си сметка, че напоследък не знаете много за живота на детето си. Опитвате да разговаряте, но не се получава. Когато имате възможност да го видите сред приятели или учители, забелязвате, че общува свободно и с удоволствие. В отговор на вашето желание да споделите време и да разберете повече какво го вълнува обаче получавате лаконични отговори: „да“, „не“, „добре“, „нормално“, „ок“ или пък срещате мълчание и очакване да излезете от стаята. Чувствате се едновременно разтревожени, ядосани, обидени и безпомощни. Питате се: „Как да променя детето си“ или „Защо е такова, аз правя всичко за него“. Не, не е възможно да променим другите хора, дори и те да са наши деца, но можем да променим начина, по който общуваме с тях и да видим как те ще откликнат. Ако споделяте тази идея или пък сте любопитни за нея, можем да продължим заедно нататък.

НЯКОЛКО ИДЕИ ЗАЩО ДЕЦАТА МОГАТ ДА НЕ ИСКАТ ДА РАЗГОВАРЯТ С РОДИТЕЛИТЕ СИ

Прекомерно желание на родителите да разрешават проблеми: понякога, като възрастни, се подхлъзваме във вярването, че повечето години и житейски опит ни правят и повече знаещи от децата. В ситуация на трудност, колебание, несигурност или разочарование, вместо да сме внимателни, слушащи и с повишено внимание от какво децата имат необходимост, за да ги подкрепим в преживяването им, ние избързваме с мнение, съвет или настояване за конкретно решение и действия. Възможно е такова поведение от страна на родителите да подтикне децата да се дистанцират и да споделят по-малко, като по този начин опитват да си създадат свое пространство, в което да търсят и да експериментират със своите решения.

Прекомерна критичност: ако имате твърде високи изисквания или детето ви има опит, че сте критични и  често несъгласни с неговите избори, тогава е възможно то да се страхува от разговор с вас, защото очаква, че ще последва нещо негативно.

Прекомерна настоятелност за разговор: когато родителите са загрижени за децата си, настояват упорито да разберат какво не е наред. Възможно е детето да има необходимост от време и пространство, за да остане насаме с чувствата си, преди да има желание да поговори за тях или да потърси подкрепа. Важно е децата да знаят, че не са сами и, че близките им са до тях, но и да се чувстват достатъчно свободни да изберат кога възрастните да бъдат по-близо и кога да са просто наоколо, за всеки случай.

Липса на достатъчна ангажираност: ако детето е опитвало продължително време да привлече вниманието на родителите си, за да поговори с тях или да сподели, но те не са съумели да разпознаят желанието му, забързани в своето ежедневие, грижи или работни ангажименти, тогава възможност за близост и споделяне на следващ етап може да се окаже предизвикателна и да е свързана с необходимост от повече усилия на възрастните.

КАК ДА СПЕЧЕЛИТЕ ДЕТЕТО СИ ЗА РАЗГОВОРИ С ВАС

Обърнете внимание на себе си: преди да попитате детето как е минал денят му и какво се е случило днес, задайте към себе си тези въпроси. Уверете се, че сте се погрижили за своите трудни преживявания от деня и, че имате пространство да му обърнете внимание и да откликнете пълноценно. Също така, опитайте да си отговорите за кого водите този разговор – искате да споделите време с детето си, да бъдете съпричастни към ежедневието му, да го подкрепите, ако преживява нещо трудно или се тревожите и искате да проверите какво става, да чувствате, че контролирате ситуацията. В случай че желанието ви за разговор е мотивирано от стремежа да успокоите себе си, вероятно детето ви знае това и ще бъде предпазливо.

Помислете как да започнете разговор: сигурно има неща, които обичате да правите заедно – например някоя игра, разходка, готвене, колелета, сладолед. Ако чувствате, че между вас и детето ви се е настанила дистанция, преди да опитате да поговорите, поканете го в нещо любимо и приятно, така че заедно да се почувствате по-свободни и говоренето да бъде по-малко заплашително и официално.

Потърсете подходящо време: не започвайте разговор, когато бързате за някъде и имате малко време. Разберете, също така, дали детето ви в момента има време да разговаря с вас. Ако е ангажирано с дейност, която вие намирате за по-малко важна пред това да говорите, но то не мисли така, потърсете момент, удобен за всеки от вас и не налагайте мнението си.

Научете децата си да споделят: децата учат от примерите, които срещат в живота си. Ако вкъщи не разговаряте помежду си и не разказвате един на друг какво ви се случва, децата също няма да споделят отблизо за себе си. Помислете кои неща от своя ден можете да разкажете докато сте всички заедно, така че да сте искрени и заедно с това да не разтревожите децата си с трудност, през която преминавате или пък да им разкриете свои преживявания, които е необходимо да останат между възрастните. Може би бихте могли да споделите за нещо, с което се гордеете или пък да им разкажете за нещо неприятно, което се е случило, като внимавате в какви детайли навлизате.

Не е необходимо децата да споделят всичко за деня си, ако не искат, но е важно да чувстват опората и близостта на близките си възрастни, когато имат необходимост от тях. Понякога мълчаливо присъствие или изслушване без да прекъсвате са онази достатъчна доза разговор. Уважавайте личните граници на детето си и не се отказвайте да търсите обща територия, където говореното е възможно и взаимно приятно.

*Източници:

https://imperfectfamilies.com/5-reasons-your-kids-dont-talk-to-you/

https://www.mabletherapy.com/blog/how-do-i-get-my-child-to-talk-to-me

https://childmind.org/article/help-my-teen-stopped-talking-to-me/